Бели дяволи

Боян Бойчев Кирил Христов е определян като един от най-скандалните и противоречиви поети в българската литература. Самият той цял живот се е стремял да бъде признат за най-добрия. Роден е на 23 юни 1875 г. в Стара Загора, в града на поетите и липите. И може би наистина пропитият с аромат на липи и поезия въздух е някакво предопределение, житейска съдба. Останал от малък сирак, отгледан от двамата си вуйчовци, той ще премине през Самоков и Търново, за да се установи в София. После ще последват Триест, Неапол, Йена, Лайпциг, Прага и едно огромно по обем и не докрай проучено литературно наследство. Целият му живот е едно противоречие. Може би именно лутанията в неговите идейни позиции, несъвместими гледни точки: национален нихилизъм и шовинизъм, социална чувствителност и идеали и тяхното пълно отричане, топло отношение към славянството и преклонение пред милитаристична Германия по някакъв начин са причина за нееднозначната оценка на неговото творчество както от съвременниците му, така и от критиката. Но това, което го поставя безспорно сред най-големите имена в нашата литература, е именно неговата лирика. В стихотворението "Паспорт" той се определя като "Кирил", прочетено на обратно. И може би лирик е най-точното определение за него, макар че пробва силите си и в други жанрове - разкази, романи, епиграми, сатира, мемоаристика - и то успешно. Поезията му е непосредствена, езикът е ясен, земен, без тежки метафори и символични послания. Първото стихотворение публикува в сп. "Дело" през 1895 г. Приет с възторг от своите съвременници още при дебюта си на литературната сцена, той скоро си спечелва и омразата на мнозина от събратята по перо. Не става дума за характер, а за откровеност, казване на нещата право в очите. Провокацията към обществения вкус обаче е хвърлена: Живот разумен, слава, идеали? - Таз стара песен днес ми се не пей: със нея - струва ми се - днес се хвали тоз само, кой не знае да живей. ("Химн") Къде са идеалите? Къде е гражданската позиция? Кирил Христов ще я защити в други свои произведения, но сега един млад човек, лирик по душа, говори за опияняващата радост от живота, за любовта, за красотата на света и човешките копнежи. Това е нещо напълно естествено, напълно човешко. И нещо напълно ново за тогавашната ни литература. Публикува във всички литературни издания по онова време. Първата му стихосбирка "Песни и въздишки" излиза през 1896 г. и има огромен успех. През 1897 г. излиза и втората - "Трепети". Книжовник български? Поет? Звездите дори да снемеш - все това си пак: Ще крееш ти и ще си влачиш дните чужд в своя роден край, немил-недраг. ("Прераждане") Но Кирил Христов приема тежкия кръст да бъде български поет. Спечелва си благоразположението и подкрепата на самия Иван Вазов. А през 1903 г. излиза стихосбирката му "Избрани произведения", с предговор от Вазов, който го определя като най-талантливия млад поет. Любопитен факт е, че за кратко двамата дори живеят в една и съща къща. Следват стихосбирките "Вечни сенки" и "На кръстопът", които окончателно утвърждават името на Кирил Христов като поет. Лирикът се включва в кръга "Мисъл", пътува с Пенчо Славейков до Лайпциг. Посещава Италия и се е докосва до класическата италианска поезия. Като всички значими творци от онова време, и той черпи опит и вдъхновение от досега си с европейската култура. Почти винаги, когато стане дума за Кирил Христов, се прави асоциация с програмното му стихотворение "Жени и вино, вино и жени", написано през 1897 г. До известна степен то е шаблонно и не разкрива цялостното многообразие от чувства и образи, което носят стиховете му. Произведението става химн на свободния бунтарски дух на младия поет, неподвластен на никакви условности. Прости, мъртвило, роден край, прости! Пред мене нов живот се днес открива, с нов трепет се сърцето ми опива, и моят дух неудържим лети към щастие - към бури и вълнения? Пиян съм аз от мойте младини! Тъй хубаво е всичко окол мене! Жени и вино! Вино и жени! ("Жени и вино! Вино и жени! ") Първият български поет, който в своите стихове говори за радостта от живота, за насладата от любовта. Но нима е странно? Кирил Христов казва на глас това, което мнозина си мислят, но не смятат за прилично да изрекат. ...Определят го като родоначалник на еротичната поезия у нас. Аз лично предпочитам понятието любовна лирика. Защото е много трудно в стихотворенията на Кирил Христов да определиш границите на тези две понятия, а еротиката е част от любовта. При него любовта не е платонична, а ярка, плътска, задължително свързана с чувството за наслада. Тя разкъсва установените рамки, предизвиква. И може би затова е толкова силна, запомняща се. Поетът не страда от липса на женски интерес към него. Клюките в онези години се надпреварват да описват любовните му авантюри. Жени се два пъти. Първия път за Невена Палашева - красива, умна, жена с характер, която впечатлява поета още при първата им среща. Заради нея лирикът се скарва с д-р Кръстев, който се опитва да предотврати брака между двамата. Втората му съпруга е чехкинята Ноеми Молнарова, с която се запознава по време на пребиваването си в Прага. Тя остава с него до края на живота му. Другата важна жена в живота му е една от неговите хазяйки - богатата вдовица и негова покровителка Весела Панайотова, при която той живее известно време и която подпомага издаването на неговите книги. През 1900 г. Кирил Христов е учител в Шумен, а година по-късно се връща в София, където започва работа в библиотеката на Софийския университет. С Антон Страшимиров редактира сп. "Наш живот". През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, а заради поредица от статии срещу княз Фердинанд е осъден условно. В началото на миналия век излиза стихосбирката му "Самодивска китка", в която, подобно на много поети от онова време, той се обръща към народната поезия, стремейки се да й придаде модерно звучене. Но за разлика от останалите творци той не търси в нея универсални послания и философски обобщения, а се опиянява от струящите жизнерадост и красота. Малко са поетите в нашата литература, които толкова ярко и пластично пресъздават красотата на природата като Кирил Христов. Природните картини са детайлни и точни. Природата вълнува лирическия герой, той е в непрекъснат досег с нея. Няма алегории, символи, философски обобщения. Хей, пролет иде! Дигат се мъглите. Къде ги вихри влачат дявол знай. Дерат се ризите на планините - Хей, пролет иде в наший роден край! ("Хей, пролет иде! ") И при Кирил Христов природата е свързана с психологическото състояние на лирическия герой, отеква в душата му. Но той просто чувства природата, затова и картините, които рисува, са толкова хармонични и дълбоки. Ала Кирил Христов не е само "еротичен" поет, нито единствено съзерцава природата. Той е изразител на ясна гражданска позиция. Откриваме я в някои негови ранни стихотворения като "Върти лопатите, върти! ", "Далеко е народний съд", "Песен под ледовете", "Не винаги в човешките деянйя", в които се усеща влиянието на социалистическите идеи, оптимистичната визия за бъдещето. Но не само това. Подобно на Яворов, и при Кирил Христов присъства смазващата реалност, бедност, характерна за живота на българския селянин (баладата "Роб", "Младоженци" и др.) Разбира се, и тук Кирил Христов проявява своето непостоянство. По време на Първата световна война той откликва на националистическите призиви и пише редица патриотични стихотворения, определяни от някои като шовинистични. Но за какъв шовинизъм можем да говорим, когато страната участва в три поредни войни, а самият той е военен кореспондент на в. "Военни известия"? Това са и най-интензивните от творческа гледна точка години за поета. Излизат стихосбирките "Към Цариград", "На нож", "Победни песни"; драмите "Боян Магесник", "Ръченица", "Охридска девойка"; сборникът с военни разкази "Огнен път", сборникът със статии "Бурни години". В някаква степен и самочувствие не му е липсвало. Едва на 30 години иска от Народното събрание персонална писателска пенсия, като дава за пример Ибсен. Така правителството на Стамболийски гласува пожизнена народна пенсия от 2000 лева на Стоян Михайловски, Елин Пелин, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След деветоюнския преврат това решение обаче е забравено. Дали е имал труден характер или просто е казвал нещата право в очите, е трудно да се прецени. Но той постепенно си създава много врагове, между които и довчерашни приятели: Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. Славейков и други. През 1922 г., след скандал и опасявайки се за живота си, Кирил Христов емигрира от България, като се установява в Лайпциг, а след това се премества в Прага, където става преподавател по български език в Карловия университет. Там среща втората си жена Ноеми Молнарова. Двамата сключват брак малко след като се връщат в София през 1938 година. Последният дом, в който живее поетът, се намира в "Овча купел" и е единственият негова собственост. Днес една избледняла табела показва, че това е домът на Кирил Христов. Там той умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белите дробове. Подобно на Вазов, и Кирил Христов твори в почти всички литературни жанрове. Пише сатирична поезия ("Полковник Джамбазов", "Орала мухата на вола на рогата"), епиграми, а баладите "Русалка" и "Гюргя" по мое мнение са едни от най-добрите в нашата литература. Излизат "Разкази" и романът "Тъмни зори", много често определян като първия български еротичен роман; драматичните поеми "Празник в пламъци". Междувременно работи върху епичната поема "Чеда на Балкана", излиза стихосбирката му "Вълнолом"; драмата "Откривател", която се смята за първата българска пиеса с научно-фантастичен сюжет, драмата "Майстор и дявол", студията "Какъв е българинът", сборникът със стихове и разкази "Простори", стихосбирките "Игра над бездни" и "Последни пожари", мемоарната книга "Затрупана София". До последните си дни работи над своите спомени "Време и съвременници". Днес си струва да прочетем откъс от романа "Бели дяволи", написан през 30-те години на миналия век, в който сякаш е изобразено нашето настояще: "Аз всеки ден все по-дълбоко се убеждавам, че парламентът е една жалка комедия, че повечето от хората, които е избрал един измамен или насилен народ, далеч не представляват разума и морала му; че те, плащани пребогато, не вършат нищо друго, освен да се карат и позорят един други като цигани и да измислят средства за незаконно обогатяване, най-често ограбвайки, или косвено ощетявайки държава и общини. То е една непоносима атмосфера на тъпост и безсрамие. Най-чудното е, че всичките тези добитъци, щом влязат в "свещената сграда", почват да се смятат не само за хора, но дори за същества от особена висша порода, за избраници." Късните му стихотворения са изпълнени с меланхолия, съзерцателност, копнеж по родния край, но едновременно и с жажда за живот, с любов и отново с любов. И тук Кирил Христов е може би по-мъдър и донякъде успокоен, но силен, много силен като поет. Макар и писано в ранните му години, прекрасното стихотворение "Скитник" е своеобразно предзнаменование и равносметка на поета: Тогаз едвам събуди се моряка, тогаз едвам се старецът свести... Но свойте младини той не оплака! Но клетва му сърцето не смути! Думи, с които лирикът сякаш е предрекъл своя живот и своята съдба.