Фаетон

Горският дух Ако не беше изкрякала птицата носорог, Пангу надали би погледнал нагоре. Защото бе тръгнал за друг дивеч — за глиган. По древния обичай днес беше негов ред да донесе месо в бентанга-селото. Когато видя огромната буца, провесена от клона на копаловото дърво, той без колебание взе новото решение. Положи сумпитана — духовото си оръжие, ведно с отровните стрели до дебелия светлокор дънер, като остави само мандоу — меча си, затъкнат в саронга му, и пъргаво започна да се катери по съседния, по-тънък ствол, чиито клонки започваха почти от земята. Защото копаловият бор е гладък, все едно измазан фабричен комин и първите му клони се разперват на височина десет-петнадесет човешки боя. Катереше се и все не можеше да отлепи поглед от желаната буца. Това беше дамар, скъпоценната смола, за която търговците в града дават в замяна безброй ценни вещи. Чул някакво грухтене, той хвърли поглед надолу. И изруга. В самия дънер се дръгнеше носорог — едър, охранен и все пак сякаш нахлузил чужда, много по-широка кожа, като дрехите, с които съселяните му понякога се контят — дрехи, получени от същите тия търговци я срещу дамар, я срещу крокодилови или питонови кожи. Нека се дръгне! Само да не настъпи сумпитана му! Продължи нагоре. Въпреки дългия му престой в града, мускулите му не бяха изгубили предишната си сила. Служеха му отлично, изкачваха го все по-нагоре и по-нагоре. Внезапно от хралупата току пред очите му изскочи със съскане някакво чудновато животно. Всъщност за местния човек — съвсем не и чудновато. А обикновен панголин, безобиден мравояд, покрит с люспи като гущер. Майка с вкопчани по опашката й панголинчета, миниатюрни нейни копия. Тя изфуча и необичайно пъргаво пробегна по клона, та се прехвърли на съседното дърво ведно със скъпоценния си товар....