Безнадежден случай

Характерен е за Африка начинът, по който хората идват и си отиват, като че ли пространството и пустотата на един неразвит континент насърчават преселванията; приливът изхвърля разбитите останки на края на брега и пак ги помита при оттеглянето си, за да ги остави на друго място. Никой не беше очаквал Паркинсън, той беше дошъл без предупреждение и няколко дни по-късно си замина, като отнесе фотографическия си апарат Ролайфлекс и пишещата машина Ремингтон с парахода на Отрако някъде другаде. Подир две седмици, късно вечерта, по реката дойде с моторна лодка млад чиновник, който изигра с отците една игра на зарове, изпи чаша уиски преди лягане и остави след себе си, като че ли това е било единствената цел на пътуването му, един брой от едно английско списание "Архитектурен преглед", преди да си замине след закуска в сиво-зелената безкрайност. (Освен критиката за една нова магистрала, списанието съдържаше няколко снимки на една отвратителна катедрала, наскоро построена в някаква английска колония. Може би младият човек смяташе, че тя ще служи като предупреждение за Кери.) Пак минаха незабелязано няколко седмици — настъпиха няколко смъртни случаи от туберкулоза, болницата се издигна няколко стъпки над основите — и после от парахода на Отрако слязоха двама полицаи, за да направят разследване за някакъв водач от Армията на спасението, когото търсеха от столицата. Казаха, че той убеждавал населението на едно съседно племе да му продаде одеялата си, защото щели да бъдат много тежки за носене при възкресението на мъртвите, а после да му дадат обратно парите, за да им ги скрие на сигурно място, където никакви крадци не могат да се промъкнат и да ги откраднат. За награда им давал удостоверения, които осигурявали против опасността да бъдат отвлечени от католическите и протестантските мисионери. Мисионерите, казвал той, чрез магия изнасяли трупове на едро в запечатани товарни вагони за Европа, където ги обръщали в консерви с надпис "Най-хубавата африканска скумрия". В лагера за прокажени полицаите не можаха да научат нищо за беглеца и си отидоха два часа по-късно със същия параход, като отплуваха заедно с едно малко островче от водни хиацинти със същата скорост и в същата посока, като че ли и те бяха част от природата. С течение на времето Кери започна да забравя Паркинсън. Широкият свят беше извършил своето зло и си беше отишъл и сега настъпи някакъв покой. Рике не се мяркаше, и никакво ехо от вестникарски статии от далечната Европа не идваше да смути Кери. Дори отец Тома се откъсна за малко от лагера до една семинария в джунглите, отдето се надяваше да намери учител за един нов клас. Краката на Кери свикнаха с дългия, покрит с червеникава пръст път, който се простираше между стаята му и болницата; вечер, когато отминеше най-страшната жега, червеникавата пръст блестеше като нощно цвете, в оттенъци от розово и червено....