Далечно плаване

Включва трите повести "Далечно плаване", "Плаващата мансарда", "Овъркил". ДАЛЕЧНО ПЛАВАНЕ Далечината е в тебе. А. Джефри 1. Зърнах я, когато се показа високо, чак в най-горната площадка на стълбището, до палмата, онази палма, която общинската управа не без гордост вкопава всяка пролет и изкопава всяка есен до казиното с наивното намерение да внуши на курортистите, че Бургас е нещо като средиземноморски град. Карела Алечкович спря там, от този момент тя напусна пространството на моето въображение и влезе в полезрението ми като реален образ. Започна да се суети, не можеше да не се посуети малко - м чудесното утринно спокойствие тя искаше да види и морето с далечините му, а същевременно и терасата на казиното, където снощи бе танцувала с мен. От дълбочината на пейзажа - искам да кажа от пясъчната ивица и кабините за събличане - наблюдавах изнизващата се по стъпалата плът и тръпнех, направо се попикавах от страх: към мен се приближаваше биологично торпедо в копринена рокля и аз, седемнайсет и половина годишен, се задъхвах от лекомислената си постъпка снощи да я поканя на пътешествие. Все още имаше време за бягство, на нея й предстоеше да слезе по сто и петдесет стъпала, да премине през няколко каменни площадки, все още разполагах с достатъчно секунди да се спася. Вместо да предприема обаче тази решителна, а защо не и героична стъпка, аз продължавах да стърча върху пясъка. Беше ясно, че тази игра е невъзможно да се играе само с разсъдъка, към нея ме тласкаха ранни младежки копнежи, ергенски пъпки, смътни амбиции да докажа нещо на себе си и околните; знае ли човек какво точно е туй - тичане към женския идеал или нещо друго; и само като си помисля, че някои автори биха го отнесли към тиковете за продължение на рода, бих полудял от радост. Цялата нощ не бях спал, истина ви казвам, не можах да мигна до зори. Усещате ли как бързам, правя го от вълнение, вълнувам се дори в момента, когато пиша туй, на двайсет и седми февруари хиляда деветстотин осем десет и пета година, четирийсет и седем години след събитието, май че толкоз измина от септемврийската вечер на хиляда деветстотин трийсет и осма година, когато седях с други трима хлапаци в морското казино, на вино и сирене. Тогава сме разговаряли за момичета и за Достоевски - лъжехме се и за момичетата, и за Достоевски - гимназистите обикновено бъкат от комплекси както за жените, така и за Достоевски; чоплехме братята Карамазови, а бяхме чели само "Престъпление и наказание"... В дъното на терасата собственикът съедини и подреди три маси. Клиентите се оказаха осем жени и двама мъже. Като мернахме толкоз свободни дами в заведението, на нас ни се стори, че въздухът се сгъстява, това го усетиха всички мъжкари в ресторанта, отваряха се възможности за танцуване, пламваха смътни надежди, дори лампите заблестяха по-ярко, оркестърът засвири по-смело, водещият инструмент, акордеонът, се уголеми, нещо важно се зароди и изплува край масите, този път то не дойде от градината, не и от морето, нито от носталгичното лятно небе, то се зароди вътре в нас, то накара ставите на интуицията ни да пропукат. В следващия миг наскачахме, втурнахме се към групата, не дадохме възможност на гостите да поръчат вечерята си....