Разблуден град

Глава втора Наоколо цареше познатото оживление — и все пак имаше нещо необичайно, нещо различно в сравнение с предишните години. Тази неуловима промяна в атмосферата на едно събитие, което бе наблюдавал година след година още от дете, озадачаваше Иърлинг. Иначе всичко си беше същото — безкрайният потоп от файтони и автомобили, отправили се към Дъблинското кралско дружество, чуждестранните туристи, военните, върволицата коне, ездачите с черни шапки, яркочервени жакети и тясно прилепнали бричове. Както обикновено, интересът му бе насочен главно към дамите. Повечето изглеждаха чудесно: облечени по последна мода, женствени и хубавички. Само тук-там се виждаха дебелани и кранти, които го отблъскваха. И това беше нещо съвсем нормално. Веднъж бе казал, че на Дъблинската изложба на коне се събират два вида жени: душици и орлици. Тогава беше още студент. Може би работата бе там, че младостта му бе отминала. Остаряваше. Той въздъхна и отново извади часовника от джоба си. Отец О’Конър закъсняваше вече е половин час. Съвсем необичайно за него и твърде странно. Омръзна му да гледа движението по улицата. Иърлинг прибра часовника си и се отправи към моста с надеждата, че като прочете написаното на парапета, доброто му настроение ще се върне: БОЛС БРИДЖ ПОСТРОЕН ПРЕЗ 1791 г. ВЪЗСТАНОВЕН ПРЕЗ 1835 г. РАЗШИРЕН И РЕКОНСТРУИРАН ПРЕЗ 1904 г. Той си спомни, че Хенри Гратан[1] се е дуелирал тук по времето, когато Ирландия все още е имала собствен парламент. Самоуправлението бе продадено за хубави длъжности и щедри пенсии. Тогава Пит[2] се боеше от нашествие на французите. Сега Англия се опасява, че същият този въпрос за самоуправлението ще предизвика война между привържениците на Редмънд и на Карсън, като и двете страни ще получат оръжие по благоволението на кайзера. Злочеста страна. Беше слънчево августовско утро. Иърлинг погледна реката, после нагоре по течението към Хърбърт Парк и изпита наслада от красотата наоколо. Слънчевите лъчи проникваха като блестящи стрели през короните на дърветата, израснали гъсто едно до друго по двата бряга, и реката беше като подвижно чернозлатно дъно на тунел от зеленина. На едно място, където брегът се спускаше плавно, малко момиченце переше кърпичката си. Тази гледка припомни на Иърлинг популярна детска песничка и той се опитваше да се сети за думите й, когато Брадшоу го потупа по рамото и запита разтревожено: — Къде се е дянал отец О’Конър? Защо го няма още? — И аз не знам — отвърна Иърлинг. — Нали трябваше да се срещнете на ъгъла? Какво правите тука, на моста? — Опитвам се да си припомня една песничка — призна Иърлинг. — Може и да сте го изгубили в навалицата. — Изгубил съм нещо — съгласи се Иърлинг, — но не отец О’Конър. Може би младостта си. Брадшоу го зяпна учудено. — Иърлинг — започна той сериозно, — знаете ли, че с вас определено става нещо. С Флоранс понякога се тревожим за вас. Съзнавате ли, че много често говорите абсолютни нелепости? — Каква нелепо има в това човек да съжалява за младостта си? Брадшоу припряно заопипва капака на часовника си. — Единайсет и половина е — осведоми го Иърлинг. — Преди малко видях. Брадшоу пъхна часовника обратно в джоба си. — Безпокоя се за отец О’Конър. А вие май никак не се притеснявате. — Оттук ъгълът се вижда чудесно. А освен това име го на този мост ми харесва. Много е забавно. В първия момент Брадшоу ме проумя какво иска да каже Иърлинг, после схвана двусмислицата[3]. — Що за хлапашки цинизми, нищо забавно не виждам. — Доколкото си спомням, никога не сте разбирали от шеги. — Един ден — добави Брадшоу — вашите приумици ще ви навлекат някоя беля. Може да кажете нещо такова където не трябва. Иърлинг се извърна към парапета. Съжаляваше, че развали настроението на събеседника си. А това никак не беше трудно. Брадшоу не бе виновен. Имаше високо кръвно налягане. Или може би се дължеше на непрестанната му тревога за обществото и за целия свят. Момиченцето продължаваше сериозното си занимание с кърпичката. — Вижте онова момиченце. — Какво прави то? — Пере си кърпичката. — Чудна работа. — Играе си на майка според мене. Инстинктът се проявява още на тази възраст. Не ви ли се струва трогателно? Брадшоу се взря по-внимателно. — Ще падне във водата — заключи той. — Чак сега си спомних песничката — каза Иърлинг, — така беше... Той затвори очи, търсейки думите в паметта си. Долу на брега, покрай реката, Мери Мърфи е пране простряла на тревата. Сладко пее младото момиче и на милия си вика като птиче: Мили, мили, земваш ли ме ти? Да, любима, утре в три. Късно ще е в три — ще се ядосам!, — нека вдигнем сватба още в осем....