Апикис

Тристан да Куня, 28 декември 1881 година

Уважаеми приятелю!
Далеч от движението на международния трафик, в южната част на Атлантическия океан, ви пиша днес на самотен хълмист остров, където съм осемдесет и седмият жител, а осемдесет и осмият навярно няма да пристигне толкова скоро и може би по-добре бих направил да остана тук и да водя спокойния живот на отшелник, отколкото да се завърна в общността на блажените богове, която напуснах преди няколко дни, отново във варварска Европа, която ще се подиграва на моите разкази. Ех, поне да бяхте стъпили на духовния кораб, да бяхте яли веднъж от трапезата с амброзия и като мене да бяхте хвърлили поне един поглед в рая на мисълта![1] Щяхте да се люшкате подобно на мене между горда наслада и неутолим копнеж по непостижимото. Ала на вас, с вашето земно съзнание, трябва да ви се разказва в историческа последователност, та да можете да чуете.



Следвайки поканата на лорд Литън, аз оставих, както знаете, археологията за няколко месеца и относно пътешествието изцяло се доверих на прищевките на нашия великодушен приятел. Плавахме на неговата парна яхта "Муншайн"[2] под закрилата на славния капитан Клинч при чудесно време в самотната, рядко посещавана южна част на Атлантика. На 11 декември 1881 година по обяд в дванадесет часа, когато при двадесет и осем градуса тридесет и четири минути западна дължина (от Гринвич) и тридесет и девет градуса петдесет и шест минути южна ширина тъкмо щяхме да седнем на закуска, ни съобщиха, че наблизо има айсберги. Скоро пред очите ни се появиха не само отделни светли масиви, а изникна и една висока, дълга няколко мили, искряща от белота стена — странното явление трябваше да се проучи. Докато "Муншайн" се държеше на безопасно разстояние, четирима яки моряци с гребна лодка ни закараха, корабния лекар, мистър Гилуолд и мене, при блестящите колоси. Колкото повече се доближавахме до скалата, толкова по-добре забелязвахме, за наше учудване, че това съвсем не бяха плаващи ледникови маси, а стръмният скалист бряг на един остров. Един дълбоко врязан фиорд разкри вход за нашата лодка и ние успяхме да намерим подходящо място за приставане. И сега, за наше изумление, се убедихме, че мнимият лед не бе нищо друго, а отвесна скала от огромни калцитни кристали, които, отразявайки слънчевата светлина, отдалеко без съмнение измамно наподобяваха айсберги. Във всеки случай в това се криеше причината, поради която на това място върху океанската карта бе отбелязано, че се виждат айсберги, но не и остров. Започнах да се катеря по стръмната стена, чиято височина може би достигаше стотина метра, тъй като издадените напред кристали правеха начинанието немного трудно.

Едва бях достигнал горния край и бях хвърлил един поглед оттатък, когато спрях като омагьосан, неспособен да се помръдна от удивление и възхищение. Скалната стена се спускаше, подобно на огромна дига, най-напред стръмно, а после преминаваше в хълмиста местност, — която — нагиздена в пищната зеленина на богата растителна премяна — постепенно слизаше надолу към тих морски залив. Зад залива се издигаха нови хълмове, върху които — между зеленината на лавровите и маслинени дървета — се катереха ослепително белите къщи и палати на един ширнал се град, а над всичко се извисяваше онази великолепна постройка на Акропола така, както тя някога бе красила града на Атина Палада. На фона на този възхитителен пейзаж кипеше трескав живот; по морето — транспортни средства с причудливи очертания и хора, които сякаш пробягваха по водата, на брега — сред оживена суетня многолюдна тълпа, ала с одежди, каквито още никога не бях виждал. След първите мигове на вцепенение се опитах да дойда на себе си. Да извикам на спътниците си, не се решавах, понеже още не вярвах съвсем в действителността на видяното. Как можеше този пъстър свят, който, от една страна, решително напомняше за гръцката древност, от друга страна обаче създаваше едно неописуемо, с нищо несравнимо впечатление за приказност, как можеше този свят да попадне сред пустошта на Атлантическия океан?

Докато, отдаден на този въпрос, наблюдавах втренчено странното оживление в нозете си, изглежда, бавно съм напредвал по скалния насип, защото внезапно се намерих пред една стръмна стълба, при все това по нея можеше да се върви, която водеше от височината надолу към хълмовете. Започнах да се съмнявам дали трябваше да дръзна без спътниците си да пристъпя в това непознато царство, но преди още да постигна съгласие със себе си, отпреде ми изникна един жител на страната, махна с ръка и ме прикани да сляза по стъпалата. Трябваше да се подчиня на тази заповед, защо — не бих могъл да кажа, но поканата бе настоятелна като божествен знак. Също така чувството, което изпитах, когато в противовес с първоначалното си намерение отстъпих безусловно и при все това с желание пред непознатия, не мога да сравня с нищо друго, освен с гласа на съвестта, която ни тласка към действие без избор, каквото и да ни подсказва самоанализът.

Обитателят на страната, който носеше лека наметка от блестяща като злато материя над тясно прилепнала долна одежда, бе нисък на ръст, но с благородна осанка, оръжие по него не можах да забележа; с горда походка той крачеше отпред, докато аз, като в сън, вървях безсилен след него. Когато стигнахме до брега на морския залив, той се обърна към мене, сякаш знаеше с абсолютна сигурност, че го бях последвал, макар че през десетте минути път изобщо не се поинтересува за мене, и ми зададе някакъв въпрос. Езикът в първия момент ми прозвуча чуждо и може би не бих го разбрал, ако общият елински характер на нашата околност внезапно не бе извикал у мене мисълта: това е гръцки. И когато непознатият повтори въпроса си, аз вече го разбрах, озадачи ме само необичайният изговор. Той ме попита в коя страна съм роден и как съм попаднал на този остров, също дали зная кой град се разстила пред очите ми. Стори ми се, че не очаква отговор на въпросите си, а ги бе задал само за да се убеди в невежеството ми; защото, когато му отговорих според възможностите си на класически гръцки с, разбира се, за него очевидно странно, но все пак разбираемо произношение, лицето му придоби израз на радостно учудване.

Той внезапно стана любезен, подаде ми ръка и каза:

— Добре дошъл в Апикис, който и да си ти; езикът на елините ще ти запази свободата.

След това той взе от брега чифт странно оформени обувки, които ми подаде, закрепи през това време подобен чифт на краката си и стъпи с тях върху водата, сякаш това бе твърда земя. Стоях, разбира се, крайно объркан, без да зная какво да предприема, приблизително като жител на Огнена земя, комуто подават театрален бинокъл с молбата да си послужи с него.

Апикиецът се усмихна и ми разясни употребата на антидорите, както нарече той сандалите. Трябва да призная, че не разбрах всичко, и все повече ми се струваше, че в сравнение с този цивилизован елин аз съм варварин. Дотолкова обаче разбрах, че ходилата, които бяха изплетени от метални ленти, при допира с водата, съпроводен с поривисто бучене, така силно я разлагаха, че ставаше невъзможно да потънеш. Събрах смелост, обух антидорите и тръгнах, подкрепян от водача си, пешком по водата, не без страх и срам заради незнанието си.

Уви, гордостта ми от европейската култура на деветнадесети век трябваше скоро да падне още по-ниско, съвсем ниско. Забелязах сега, че подобно на нас много други най-спокойно си вървяха напред, а същевременно видях в ръцете им инструменти и по водата, бреговете и къщите наоколо приспособления от всякакъв род, които ми бяха напълно непознати. Един дивак, който влиза в някоя от нашите европейски столици, не би могъл да стои по-тъпо пред всички изобретения на новото време, отколкото аз стоях пред произведенията на изкуството в Апикис.

Моят водач зави от една улица към обширен площад, когато из заобикалящата ни навалица от хора внезапно излезе един мъж с облекло като на моя придружител и необуздано се хвърли на врата ми.

— Еберт — извика той на немски, — как попадна в Апикис?

Моят водач отстъпи не без почтителност пред приближаващия се, докато аз набързо трябваше да си спомня кого виждам пред себе си. Защото необичайният костюм ме поставяше в недоумение. После разпознах, за моя радостна изненада — хайде, отгадайте! — нашия скъп приятел от студентските години Филандър, с когото през лятото на хиляда осемстотин осемдесет и втора преживяхме такива възвисяващи душата часове в Хайделберг.

Сега бях в безопасност. Филандър се обяви за мой гостоприемен домакин — тук той е изключително уважавана личност — и ме заведе в къщата си. На бурните ми въпроси нашият приятел отговаряше с кротката си олимпийска усмивка, която добре знаете.

— С времето — успокои ме той — ще разбереш, каквото можеш; само се дръж умерено, ако искаш да устоиш докрай. Ние не сме така обвързани като вас със сетивния свят на явлението — но забелязвам, че в момента те измъчва невъобразим глад.

Той ме представи на съпругата си, една грациозна, облечена във виолетово и златисто дама, за която подозирам, че с усилие потисна смеха си, щом ме видя. В действителност може учудването ми от обстановката да допринасяше за това, да изглеждам още по-ограничен, отколкото съм. Междувременно тя ме въведе с приятелски жест в обширни покои, които служеха едновременно като килер за хранителни продукти, кухня и трапезария.

— При нас няма прислуга — обясни тя, — всеки сам приготвя храната си.

Втори жест насочи вниманието ми към непознатите за мен запаси по стените и уредите, чиято употреба не разбирах — свих рамене и сега госпожа Лисара вече наистина се усмихна, едва-едва, но аз го забелязах.

Филандър взе няколко плода и парчета месо, сложи ги в едно блюдо и изля върху тях някаква течност, която нарече диапетон, а съприкосновението с нея постигна за половин минута въздействието на чудесна фурна. Пред мене имаше гарнирано филе, чиято консумация не само превъзходно ми се услади, но повиши и настроението ми, отърси ме от умората и събуди у мене желанието да реша някои от най-костеливите философски въпроси, както горе-долу се чупят орехи за десерт при нас.

Госпожа Лисара ме попита какви възгледи имат европейските дами за идентичността на етическия и логическия ноумен[3] и дали моята съпруга вярва в трансцендентността или в иманентността на чувството; и плесна с ръце от изумление, когато й казах, че при нас нито етиката, нито логиката играят някаква роля във възпитанието на девойките.

— Ив живота ли е така? — удиви се тя.

Съпругът й ми спести неудобството на отговора, като изказа готовност да ми даде някои пояснения за условията в Апикис. Мога само накратко да ви нахвърля какво разбрах от изявленията му, доколкото това изобщо е възможно в границите на нашите понятия.

След екзекутирането на Сократ (399 година преди Христа) известен брой негови лични приятели, съмишленици и ученици напуснали, както е известно, Атина. Подобно на учителя си те разбрали, че след като наивната вяра в непоклатимостта на народната традиция веднъж е разрушена, то не връщането към старото, а обновяването на традицията отвътре ще спомогне чрез проникването в съзнанието, на всеки отделен човек и даването на пълно право на свободното лично убеждение да се извърши преходът от дребнавата национална закостенялост към благородната човешка същност. С намерението да основат самостоятелна държава на още необитавано крайбрежие, било то в Испания или Африка, която, управлявана според принципите на тяхното познание, да се развива напълно самостоятелно, двама заможни братя, Хайрефон и Хайрекрат, и както се знае, Платон, се запътили най-напред към Мегара. Там оборудвали няколко кораба, които били снабдени с всичко необходимо за основаването на колония. Това поселище обаче трябвало да се установи възможно най-независимо и да разчита само на собствената си сила. Странна орис пожелала тук наистина да бъде създадена люлката на една човешка същност, защото, след като експедицията напуснала рейда на Мегара, повече нито един човек на земното кълбо не получил вест от нея; самите изселници и техните потомци били откъснати от всякакво общуване и влияние на други хора и народи. Аз съм първият, комуто е разрешено да донесе известие от онези възвишени същества в Европа, на която те гледат със съжаление....