Снегопад

Стихотворения.

Слав Хр. Караславов (1932-2002) е един от изтъкнатите български писатели от близкото минало. Творческият му път започва като журналист, а след успеха на първата му поетична книга се установява в София. През годините заема високи постове в различни издателства и писателски организации.
Поет и белетрист, племенник на писателя Георги Караславов (и почти съименник на неговия син - писателят Слав Г. Караславов, с когото често е бъркан).

Започва творческия си път като поет. Първите му стихотворения в централния печат излизат през 1954 - "Песен за омразата" във в. "Народна младеж" (1954, № 164) с подпис Слав Христов - Дебър, Първомайско и "Писмо до другаря" в сп. "Септември" (№ 6), подписано като Слав Христов. Под младежката несръчност и следването на идеологическата схематичност на епохата плахо се долавя обертонът на зрялата му поезия - едно лирическо чувство, свързано с родния тракийски пейзаж.

Като поет със собствен глас Караславов се формира и налага през втората половина на 50-те години. През 1959 излиза първата му стихосбирка "Ехо от кавалите", посрещната ласкаво от критиката. През същата година получава и наградата на сп. "Пламък" за най-добро стихотворение за 1958 ("На мама").

В поезията му се чувства силна емоционална връзка с корените, със селото, бащиния дом и родната земя. Прозвучават фолклорни напеви, вее хайдушката романтика на Балкана и стародавна героика. Въпреки че споделя мажорния, модернизационен екстремизъм на официозната идеология, лириката му е тъга по умирането на патриархалния свят като носител на изконни ценности. Не приема дехуманизацията под напора на техниката и обезпаметяването, което модерната глобализация носи. Най-концентриран израз на тази кръстопътна съдба на лирическия герой е книгата "Насаме със сина" (1965), особено едноименният цикъл, съставен от поредица "разговори" с новородения син на поета (бъдещия поет и музикант Христо Караславов), както и неговите продължения в следващите две стихосбирки. Проблемът за колективната (българска) памет закономерно се свързва с историята - третия едър тематично-проблемен кръг в поезията му.

Този интерес към историята се еманципира в жанра на историческата белетристика. Караславов пристъпва към нея, когато вече е утвърден поет. Но конкретният повод е един инцидентен жанр в творчеството му - пиесата "Братята от Солун" (1968). Впоследствие от нея ще се роди най-добрата му белетристична творба - трилогията "Солунските братя" (1978), за която получава Димитровска награда (1986). Междувременно, успоредно с поетическите си книги, създава много исторически романи на различна тема и от различни периоди на българската история: от първия "Хроника за Хаджи Димитър" (1968) през "Деспот Слав" (1970), "Залезът на Иванко" (1970), "И се възвисиха Асеновци..." (1976) и др. до най-новата история - "Детрониране на величията" (1986, в две части), и незавършения "Батенберг и златото на самотника" (1998). (Близките му пазят още един незавършен ръкопис на историческа тема - "Сянката на Крали Марко", чийто почти готов оригинал е откраднат от колата на писателя.)

Караславов е носител на редица национални и международни награди, негови произведения са преведени на 27 езика.