Господин Никой:
Докато другите хора по улицата гледат витрините или краката на жените, аз трябва да гледам кой върви пред мен и подире ми и случайно ли е тук, или нарочно. Докато маса хора първо говорят, а после съобразяват какво са казали, аз съм длъжен да обмислям предварително всяка своя дума. Докато всеки наоколо си въобразява, че разполага с личен живот, на мене ми е доверена горчивата истина, че нямам личен живот. Най-смешното е, че макар ни за миг да не съм наистина сам, през цялото време изпитвам разяждащо чувство за самота. Вероятно подобно чувство изпитва човекът на трапеца за смъртния скок над главите на две хиляди души.
Няма нищо по хубаво от лошото време:
Това е игра. А при всяка игра съществува риск номерът да не мине. Затуй играта трябва да се води в два плана - убедителност на фактите и убедителност на психологията. С други думи, да не излизаш нито за миг вън от кожата на един въображаем безобиден и искрен човек, какъвто ти не си, но какъвто трябва да изглеждаш. В известни моменти следва да се пазиш от излишно забавяне, в други - от прекалено избързване... Също като на сцената, само че малко по-другояче. Защото едва ли някой артист е участвал в пиеса, дето всеки излишен или фалшив жест може да му струва живота.
Голямата скука:
Не съм допускал никога, че ще стигна до тоя акт на малодушие, наричан самоубийство. Обаче когато няма друг изход... И когато това е единственият начин да се избегне другото, по-страшното малодушие... Кръвта изтича много бавно, но какво значение, аз няма закъде да бързам. Затуй продължавам да лежа свит под пухената завивка, като се стремя да се оградя от гнетящите мокрота на кръвта върху тялото ми и от това обидно и глупаво самосъжаление, което понякога ни обхваща. Да се оградя от всичко и да потъна в прегръдката на сладостно отмаляване, с която ме приема царството на небитието... Царството на Голямата скука...
