Диви разкази

"На ония, младите години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса - нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът - ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че си не поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена - викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми - в ония мъжки времена."


Един ден през 1967 г. Николай Хайтов се събужда със славата на класик - току-що сборникът "Диви разкази" е пуснат по книжарниците и в печата веднага пламва литературен спор - какви са тия "дивотии", това разкази ли са или родови случки, семейни предания, чути и записани от автора. Къде тук е съвременният герой, къде е нашето време, не е ли това бягство от действителността...
Спорът прераства в разгорещена полемика между емоционалното и рационалното схващане за това как трябва да се пише и как трябва да се тълкува написаното.
Но докато литературно критическите петли се надвикват и накудкудякват около чуждото яйце, докато вдигат шум до пълно изкукуригване, сборникът изчезва от книжарниците.
По безжичния телеграф на читателското разузнаване върви слухът, че се е появило нещо ново, доста дръзко, странно четиво с ръбати, чудновати, необичайни герои и героини.
Много бързо "непокорната" и "дива" книга се превръща в художествен мит. Само след година и нещо се появява и второто издание на "Диви разкази", което е доста пъргава реакция за условията на държавната икономика, в която издателските планове се правят за година-две напред.
Оттук насетне "Диви разкази" тръгват победоносно през годините - досега имат над 15 издания с общ тираж над 400000 екземпляра и отделно 28 версии на чужди езици, което прави тази книга най-четеното българско заглавие по света.


Николай Хайтов (1919-2002) води през 82-годишния си живот люти разпри с всичко, което боде собствената му представа за родолюбиво и справедливо дело. В продължение на четири десетилетия е сърцето и моторът на дискусии около гроба на Левски, чистотата на езика, вклинява се в полемики за екологията на природата и на душата, за политически и военни пристрастия.
Дебютът му в литературата е с "Горски разкази " през 1957 г. Но творбите, с които Хайтов приживе влиза в българската класика, са "Шумки от габър " (1965 г.) и "Диви разкази " (1967 г.), преиздавани в милиони екземпляри у нас и по света. Чрез тях бившият лесничей се свързва творчески завинаги с Родопите, където е роден и работил в първите четири десетилетия от живота си.
Николай Хайтов е автор на 43 книги, 13 пиеси, 750 статии, рецензии. Участвал е в създаването на 35 научно популярни и 8 игрални филма (сред които най-успешният за голям екран "Козият рог" и най-популярният тв сериал "Капитан Петко войвода"). Написал е 12 радиопиеси.
Зад гърба си писателят има и богата административна биография. В средата на 60-те години е главен редактор на списание "Родопи", член на ръководството на Съюза на българските писатели, където преминава през различни длъжности. В началото на 70-те е ръководител на издателството на Отечествения фронт, председател на столичния съвет за култура, главен редактор на списание "София"...
До 1989 г. е депутат в 9-ото НС. От 1994 г. до края на живота си е председател на СБП.