Името на розата

"- Вижте какво, брате Уилям - поясни абатът, - за да извършат огромното свето дело, богатство на тези зидове - и посочи Зданието, което се виждаше през прозорците на килията и се извисяваше над манастирската църква, - предани люде са работили в продължение на векове, спазвайки строги правила. Библиотеката е била създадена по план, останал неведом за всички в течение на вековете, и на никой от монасите не е съдено да го знае. В тайната е бил посвещаван единствено библиотекарят, и то от своя предшественик, и докато е жив, я предава на своя помощник, така че смъртта да не го изненада и да лиши братството от това знание. Но устата и на двамата са запечатани с печата на тайната. Единствен библиотекарят освен правото да знае има право да се движи из лабиринта на книгите, единствен той знае откъде да ги вземе и къде да ги постави отново, единствен той отговаря за тях. Останалите монаси работят в скриптория и могат да се запознаят със списъка на книгите в библиотеката. Но един списък от заглавия често ни казва твърде малко неща, единствен библиотекарят знае - по мястото, където е поставен даден том, от това доколко е достъпен - какви тайни, истини или лъжи съдържа дадена книга. Единствен той решава как, кога и дали изобщо да го даде на монаха, който го поиска, понякога, след като се посъветва с мен. Защото не всички истини трябва да бъдат чути от всички, не всички лъжи могат да бъдат признати за лъжи от една благочестива душа, а и монасите в края на краищата са в скриптория, за да извършат определена работа, за която трябва да прочетат точно определени, а не други книги, и да не се поддават на всяко обхванало ги неразумно любопитство - било поради слабост на ума, било поради надменност, било поради внушение на нечестивия."


Още първият опит на прочутия италиански професор по семиотика Умберто Еко да напише роман се превръща в бестселър. "Името на розата" (1980 г.), за който авторът се надява да има тридесетина хиляди читатели, досега е продаден в близо десет милиона екземпляра! Така Еко става най-успешният начинаещ литератор на всички времена. "Написах романа, защото имах такова желание. Смятам, че това е достатъчна причина човек да започне да пише. Човек по природа е животно-разказвач. Започнах да пиша през март 1978 г., подтикнат от една идея в зародиш. Прииска ми се да отровя някой монах. Сигурен съм, че роман може да се роди от подобна идея". Така Еко описва зачеването на творбата си. Но, това не е всичко. За създаването на "Името на розата" той влага и много други умения, придобити след дългогодишно анализиране на това, което са написали други автори. Избира средновековната тема не само заради мистериозността, но и защото се занимава със Средновековието цели 50 години ("за настоящето знам само от телевизионния екран, докато за Средновековието имам непосредствени познания"). Преди да започне да пише, много прецизно изгражда света от своя роман, премислено е всичко до последния най-дребен детайл. (Защо манастира, в който се развива действието, се намира в планината? За да може в романа една свиня да бъде заклана през ноември, когато в равнината е още прекалено топло!) Замисля книгата като класически криминален роман ("Мисля, че хората харесват криминалетата не защото в тях има убийства... Същността е в това, че детективският роман е история, пълна с предположения...")
И допълва: "Исках читателят да се забавлява. Поне толкова, колкото се забавлявах аз". Би могло да се каже, че "забавлението" е повече от успешно, защото продължава и до днес.
Умберто Еко един от водещите интелектуалци от втората половина на XX век, теоретик на постмодернизма, професор по теория на комуникациите и по семиотика, а през последните две десетилетия и голямо име в литературата, е роден през 1932 г. в малко място с велико име - Александрия, Италия.
Следва средновековна философия и литература, като специално се посвещава на личността на Тома Аквински и неговата естетика. Веднага след завършването си започва да работи като университетски преподавател, но паралелно с това се занимава и с журналистика, първо в италианската национална телевизия РАИ, където се запознава с проблематиката на масовите комуникации, а после списва хроника във в. "Еспресо". Върха в университетската си кариера достига през 1971 г., когато става шеф на прословутата катедра по семиотика в Университета в Болоня. За издигането му до този пост спомага най-много трактатът му "Открит труд", публикуван две години по-рано, който се превръща в един от стълбовете на постмодернизма. Чете и лекции в американски и европейски университети. Има публикувани много книги с научни изследвания и есета ("Имитации и изкуственото", "Супермен и свърхчовек", "Война на фалшификатите", "Апокалипсисът отложен: Перспективи", "В търсене на съвършения език", "Пет писма за морала", "Мишка или плъх: Превеждане или преговаряне"), а след "Името на розата" (по който Жан-Жак Ано снима едноименен филм с Шон Конъри в главната роля) има издадени още три романа: "Махалото на Фуко" (1988), "Островът на предишния ден" (1994) и "Баудолино" (2000).