Пасмор

Дейвид Стори е един от най-изтъкнатите съвременни английски писатели. Без да го причисляват към някогашните "сърдити млади хора", той принадлежи към тяхното поколение и влезе в литературата с тяхната неудовлетвореност от английската социална действителност.
Романът "Пасмор" третира не само национални и социални, но и съвременни общочовешки проблеми...

Събуди се в стаята, обляна от слънчева светлина.
Тъпа болка пулсираше между очите му. Лицето му беше плувнало в пот.
Когато се обърна настрани, Кей все още спеше с лице, потънало, почти скрито във възглавниците.
Децата вероятно бяха влизали да дръпнат пердетата. От стаята им в предната част на къщата се носеше тропот и глъч. Будилникът все още не бе иззвънял. Беше почти седем часът.
Когато слезе долу в кухнята, на стълбите се появи Сюзан - най-голямата му дъщеря.
- Чай ли ще правиш? - попита го тя.
- Ами нещо такова - отговори той.
Босите й крака изтрополиха по стълбите зад него.
- Ти ли си влизала да дръпнеш пердетата?
- Да - каза тя. - Чух те, че викаш нещо.
- Да викам ли?
Тя застана до печката и го зяпна в ръцете, докато палеше газта. Главата й едва се подаваше над металната дръжка.
- Сигурно си бълнувал нещо - каза тя.
- Сигурно - съгласи се той и попита: - И какво бълнувах?
- Не знам. Не чух.
- Е, другия път слушай по-добре.
- Да - усмихна се тя.
Той мина през кухнята, която се намираше в задната част на къщата, прекоси хола и отвори входната врата.
Отсреща в градината се разхождаше някакъв старец с куче. При отварянето на вратата той вдигна глава, а после зави по алеята, която водеше към дървената беседка в средата на площада. Там седна, подпря се на бастуна си, а кучето се излегна в краката му. Сноп лъчи проникна през клоните на дърветата и огря беседката на площада. Всичко наоколо все още оставаше потънало в сянка.
Беше много тихо.
Той взе вестника от стълбите, отиде до колата и провери вратите.
- Какво има? - чу гласа на дъщеря си, която бе застанала на вратата.
- Оставил съм прозореца отворен - отвърна той. - Цяла нощ.
Надникна вътре. Отзад бяха нахвърляни детски столчета, играчки, домакински прибори и какви ли не части за самата кола: фар, гуми и някакъв отдавна излязъл от употреба карбуратор - все не се намираше кой да го изхвърли. По прашните прозорци от едната страна бяха изрисувани огромни надписи, сред които забеляза и името си: "Молим почистете тази кола", "Минавайте Моля", "Пас Мор".
- Всичко наред ли е? - попита тя.
- Да - каза той.
Отвори вратата и вдигна прозореца. После я заключи.
Когато се върна вътре, малката вече беше приготвила чая.
Отнесе го горе на Кей.
Завари я, седнала в кревата, с поруменели страни и все още сънливи очи. Другите две деца седяха на леглото до нея.
- Значи вече си станал - отбеляза тя, когато той влезе в стаята. - Не съм те чула.
- Нали знаеш - отвърна. - Обикновената лудница сутрин.
- Е, хайде - обърна се тя към децата, - изчезвайте. Още не сме станали.
- А скоро ли ще ставате? - попитаха в хор те.
- Да - каза тя. - Хайде, да ви няма!
След малко ги чуха долу в кухнята.
- Оставили сме колата отключена - каза той.
- Всичко наред ли е?
Тя го погледна: очите й, все още замъглени от съня, бяха полузатворени.
- Да - отговори той.
- А ти наред ли си?
- Да - повтори Пасмор.
Седна неподвижно на леглото до нея.
- Случило ли се е нещо? - попита тя.
- Не - поклати той глава.
Стана и без да каже повече нито дума, слезе долу при децата.