Описание
"Никифор вдига сепнат глава. Но от последното място в редицата нищо не може да се направи. По серпентините водачът е нейде високо над него. Сепването на последния се предава като по жица на първия. Водачът се обръща рязко нагоре, после назад към нас и извиква с не свой глас: - Лавина! Този вик дава окончателния тласък. Снегът се заронва отгоре, руква по билото сипест, на криволичещи поточета, зашушва с особен, непознат, студен съсък, повлича все повече снежни вълни, отцепват се цели блокове, огромни ледени плочи, хлъзгат се ребром надолу... И изведнъж..."
Поетесата Блага Димитрова е автор и на няколко романа, между които "Лавина" (1971 г.) се откроява с разтърсващата драма на сюжета и неочакваната метафоричност на внушенията.
След появата си романът предизвиква смут и тиха паника сред литературните милиционери. Защото надушват, че творението е "опасно", но не могат схванат откъде идва "опасността" на посланието.
Авторката, макар и непряко, но съвсем откровено пита: не сме ли ние, българите, една група алпинисти, които ни обединява само катеренето. Трудното (зимно) изкачване, в което всеки трябва да преодолее себе си. И да намери път към общността, към другите.
И още: Кога пада лавината? Кой провокира нейната ярост? Случайно ли връхлита върху нас или всичко е закономерно? Коя лавина - видимата или невидимата - умъртвява завинаги личността? Каква е вечната цена на индивидуалното оцеляване? Трябва ли на доверието да се отвръща с доверие, какъв точно водач е нужен?
Блага Димитрова натрупва недоразуменията сред героите си и те отприщват вътрешната лавина на страстите. И всички несъвместими неща започват заедно да се търкалят към пропастта: падение и величие, сила и слабост, предателство и себеотрицание, бивши приятели и безжизнени тела на бивши неприятели.
Блага Димитрова изповядва литературата като "самопознание на национална, на лична и общочовешка съдба". За нея Петър Увалиев твърди, че "е възстановила достойнството на Думата".
Блага Димитрова е родена на 02.01.1922 г. в Бяла Слатина. Завършва класическа гимназия в София (1941 г.) и славянска филология в Софийския университет (1945 г.). В Литературния институт "М. Горки" в Москва защитава дисертация на тема "Маяковски и българската поезия" (1951 г.). Дълги години работи като редактор в различни вестници, списания, издателства. Занимава се с преводаческа и обществена дейност, съставя антологии. Народен представител в XXXVI ОНС; вицепрезидент на Република България (1992 г. - 1993 г.). Носител на Хердерова награда (1991г.). Публикува от 1938 г. в различни вестници и списания. Пише поезия, проза, пътеписи.
По-важни книги: "До утре" (стихове - 1959 г.); "Светът в шепа" (стихотворения - 1962 г.); "Обратно време" (стихове - 1965 г.); "Пътуване към себе си" (1965 г.); "Осъдени на любов" (стихове - 1967 г.); "Отклонение" (1967 г.); "Мигове" (поезия - 1968 г.); "Лавина" (1971 г.); "Как" (стихотворения - 1974 г.); "Гонг" (избрана поезия - 1976 г.); "Пространства" (стихотворения - 1980 г.); "Лице" (1981 г.); "Лабиринт" (стихотворения - 1987 г.); "Между" (стихотворения - 1990 г.); "Нощен дневник" (стихотворения - 1992 г); "Отсам и отвъд", "Силуети на приятели" (1992 г.); "Знаци по снега" (1992 г.).
Превежда антични автори, писатели от Скандинавия, Полша, Русия. Нейни произведения са филмирани, драматизирани, превеждани на много езици. Умира на 02.05.2003 г.