Класиката на Херман Хесе "Степния вълк" разглежда самотата като съдба, усамотяването като особено отрицание на действителността. Пътят на примирението като гибел.
Вглеждането в собствената същност е болезнено, но едновременно и упойващо, притъпяващо болките, причинени от света.
Нещастието, което ми е потребно и което съкровено желая, е друго; то е такова, че да ме накара да страдам със страст и да умра със сладострастие. Това е нещастието или щастието, което очаквам.
Нямам нищо против това щастие, о, не, аз го обичам и съм му благодарен. То е хубаво като слънчев ден през дъждовно лято. Но долавям, че не ще трае дълго. И това щастие е неплодоносно. Прави те доволен, ала доволството не е храна за мен. То засища Степния вълк, приспива го. Но не е щастието, което заслужава да умреш за него.
Из книгата
