Левачката

"Левачката" е едно от най-зрелите прозаични произведения на Петер Хандке. Тази трудно определима в жанрово отношение творба е твърде типична за художествения метод на австрийския писател. В нея почти няма фабула, липсват авторови разсъждения, както и строга последователност на действието. Съдържанието може да се изчерпи с едно изречение: "Млада жена се разделя с мъжа си." Няма нищо друго, няма експозиция, перипетии, кулминация, развръзка. Повестта остава отворена, сякаш без завършек, сякаш недописана.

Живот в съзнанието
Но това е само външната, видимата страна на творбата. Същинското действие е пренесено в съзнанието на героите, където преминава през сложни, едва доловими състояния, за да достигне до мъртвата точка на безизходицата, до принудителното равновесие на махалото. Нужна е особена читателска подготовка, за да се проследяват в процеса на проникването в произведението деликатните криволици на душевните движения, ненатрапващите се взаимовръзки между отминали и настоящи случки, между мечти и действителност, между предполагаеми и реални заплахи, между предусещани и вече забравени преживявания. Повествователната тъкан е извънредно рехава и прозрачна, но тъкмо това прави книгата на Хандке увличаща към дълбините на собственото съзнание, към подмолите на личната душевност.

"Левачката" - това е заглавие на песен, която героинята постоянно слуша и в която се казва: "Бих желал да те срещна на някой чужд континент, защото там ще те видя сред другите най-после сама. И ти ще ме видиш между хилядите други и най-сетне ще можем да се втурнем един към друг." Този тривиален текст подсказва и темата на повестта - самотата и копнежът по истинска човешка близост. Героинята се нарича Мариане, тридесетгодишна е и живее с мъжа и детето си във вилната зона над изпаренията на един голям град. През късния зимен следобед Мариане седи в жълтеникавия здрач, който се процежда през прозореца и очаква завръщането на съпруга си от чужбина. Читателят узнава, че там, в Хелзинки, той често се е напивал без причина. Двамата са женени от дълго, но сякаш никога дотогава не са си принадлежали. Бруно, така се нарича съпругът, е изпитал във Финландия необикновен страх, че може да се побърка от самота. Признава на жена си, че не само я обича, но че се чувства дълбоко обвързан с нея - на живот и смърт. Двамата вечерят в ресторант, прекарват нощта в хотел, любят се в кула с часовник. Идилията изглежда пълна, съпрузите са почти щастливи. И тъкмо това "почти" е предадено от Петер Хандке по необикновен начин - то присъства в детайлите, в недоизказаните думи, в жестовете, в погледите. Двамата се смеят и се радват един на друг - не спорят, не се упрекват за нищо, не се обиждат или нападат, но между тях постоянно витае Нищото, празното пространство на съвместната самота.