Необикновена зараза

На Естър Нюбърг Въображение, а не страх "Тогава дойде при мене един от седемте Ангели, които държаха седемте чаши, пълни със седемте последни язви..." Откровението на Йоана 21:9 1. Нощта в Дъблин беше студена и вятърът стенеше отвъд стените на стаята ми, досущ милион гайди. Старите прозорци скърцаха като прелитащи призраци. Разместих възглавниците още веднъж и най-сетне легнах по гръб върху ленените ирландски чаршафи. Но сънят така и не идваше и в съзнанието ми отново се появиха образите на видяното през деня - трупове без крайници и глави. Надигнах се, обляна в пот. Запалих лампите и пред очите ми отново се материализираха тапицираните в тъмночервени карета дървени мебели в хотел "Шебърн". Облякох халата си и погледнах телефона. Беше два след полунощ. В Ричмънд, Вирджиния, бе пет часа по-рано и Пит Марино, шефът на отдел "Убийства" в градската полиция, сигурно беше буден. Вероятно гледаше телевизия, пушеше и ядеше нездравословна храна, освен ако не патрулираше по улиците. Набрах номера му и той отговори веднага, сякаш седеше до телефона. - Шега или почерпка? [1] - каза Марино, който явно беше добре почерпен. - Малко си подранил - рекох аз и мигновено съжалих за обаждането. - Ти ли си, докторе? Върна ли се в Ричмънд? - Още съм в Дъблин. Каква е тази врява при теб? - Събрали сме се няколко типа с толкова грозни лица, че не ни трябват маски. Затова всеки ден е Вси светии. Хей! Буба лъже! - изкрещя той. - Винаги мислиш, че някой лъже - чу се глас. - Това е защото твърде дълго си бил детектив. - Какви ги дрънкаш? Марино не може да разследва дори собствения си задник. Чу се бурен смях и подигравателните пиянски забележки продължиха. - Играем покер - уведоми ме Марино. - Колко е часът там, по дяволите? - Едва ли ще искаш да знаеш - отговорих аз. - Имам неприятна новина, но моментът, изглежда, не е подходящ. - Не, не. Чакай малко. Ще преместя телефона. Мамка му. Шнурът пак се е заплел. По дяволите. - Чуха се тежки стъпки и скърцане от преместване на стол. - Така е по-добре. Какво има? - Днес обсъдих с патолога случаите в сметищата. И все повече се убеждавам, че серийните убийства и разчленявания са дело на същия човек, когото издирваме във Вирджиния. - Тихо, момчета! - повиши тон Марино. Чух го, че премества стола си още по-надалеч от веселата компания, и протегнах ръка към чашата с уиски. - Доктор Фоли работи по петте случая в Дъблин - продължих аз. - Видях труповете. Гърбовете са разрязани хоризонтално през петия прешлен. Ръцете и краката са отрязани през ставите и това е необикновено, като вече подчертах. Жертвите са от различни раси, на възраст между осемнайсет и трийсет и пет години. Всички са идентифицирани и класифицирани като убийства с неуточнен предмет. Главите и крайниците не са намерени, а останките са открити в частни сметища. - По дяволите. Звучи познато. - Има други детайли, но приликата е очевидна. - Тогава убиецът може сега да е в Съединените щати. В края на краищата се оказа добре, че отиде в Дъблин. Марино явно не бе мислил така в началото. Всъщност никой не одобряваше идеята за заминаването ми. Аз съм главният съдебен лекар на Вирджиния и когато Кралската колегия на медиците ме покани да изнеса цикъл от лекции в колежа "Тринити", не можах да подмина възможността да разследвам дъблинските убийства. Марино смяташе това за загуба на време, а ФБР предположи, че резултатът от разследването ми ще бъде само статистически.