Лукреция

Половин час по-късно Лукреция Борджия представляваше доста любопитна гледка. Навлякла овехтял войнишки плащ, а върху него и наметката от рисова кожа, която й бе дал французина, тя бягаше като сърна по уличките към реката. Трябваше да се прехвърли от другата й страна и да се яви на срещата с Бианка. Боже, какво само щеше да й разкаже! А пък новините за папата? Ужасия! Щеше да й прости и тази глупава авантюра - веднага щом му разкажеше за това каква змия държи в пазвата си - самият брат на прочутия кардинал Дела Ровере. Д’Алегр се завърна в другата стая. Чудеше се как най-безболезнено да се измъкне от цялата бъркотия. Докато закопчаваше колана си пръстите му напипаха някаква хартия. Откъде ли е попаднала там? Сигурно момичето я беше оставило. Погледна листа и видя няколко думи, написани на френски. Очите му се изблещиха. Боже мили! С разтреперана ръка подаде листчето на Дела Ровере. Пълният мъж не само се облещи, лицето му стана мораво, стана му зле, пребледня като смъртник. - Боже, смили се над нас, грешните - изохка той и се задави, като че ли не му стигаше въздух. - Загубени сме! А на листчето, с детински, но красив почерк бе написано име. И това име бе достатъчно да накара италианеца да се разтрепери като лист и после да замръзне абсолютно ужасен...