Политически и философско-религиозни размишления

ПОЛИТИЧЕСКИ И ФИЛОСОФСКО-РЕЛИГИОЗНИ РАЗМИШЛЕНИЯ (откъс) В настоящия книжовен труд ще бъдат изложени съждения от научно-политически характер, сиреч съждения, които нямат нищо общо с никакво теснопартийно учение, с никакви едностранчиви социални догми. Философията на историята, социологията и психологията на тълпите единодушно твърдят, че прогресът в духовете тряба да предшествува прогреса в уредбите, сиреч, че преобразованията във външния живот тряба да бъдат плод на преобразованията във вътрешния живот. Това имаме да докажем ние. Творецът на социологията, Авг. Конт, излага основното начало на тая наука в следните седем думи: toute réforme doit commencer par les consiences - всяка реформа тряба да почнува от съвестите. Идентично твърдение намираме и у други великан на френската мисъл, Тен: l’emancipation sans l’éducation est une hérésie scientifique - еманципация без възпитание е научна ерес. Подобно учение минава за назадничавост и мракобесие в България - страна, където истината не бива зачитана, ако не е приятна - и където от социалните науки не се иска да показват и да доказват нещо, а да развиват обична или модна някаква пандера. Нека побързаме да заявим, че читателите ни няма да намерят ни сянка от назадничавост в тези страници. Няма съмнение, че истините, които формулираме, са истини люти - можем дори да ги назовем безжалостни. Но това са научни истини. Научните истини не зачитат никакви партийни интереси. Научните истини не биват такива, каквито нам се иска да бъдат - а такива, каквито могат да бъдат. Науката осъжда всякаква крайна систематизация, която не може да роди освен сектантство. Науката не признава никакви олигархически или полиархически партийни организации, понеже те водят към идеен абсолютизъм. Едно време забегналите в Букурещ български дейци бяха формулирали така своя ламтеж за волности: Свобода или смърт! Изминаха се петдесет години и днес тая формула се измени така в устата на охкащите под гнета на лъжесвободата български граждани: Слободия, по-зла от неволия! Защо това? Ето питане, което ще намери отговора си в тези страници. Ние ще покажем, че всяка ненавременна свобода е лъжесвобода и че всяка лъжесвобода е пречка за развоя на истинската свобода. И едновременно като покажем това, ще стане очевидно, че няма по-свободолюбив човек от оня, който се опълчава против прослободнелостта от името на същинската и истинна свобода. Разбира се, каквито мощни и да бъдат нашите доводи, ние не храним надежда, че ще можем да убедим елевтероманите и да ги ориентираме в пътя на светлата и живоносна действителност. Психиката на тесногърдите сектанти е такава, че те не търсят, в областта на знанието, една истинска доктрина, а търсят начин да оправдаят и подкрепят доктрината, която априорно са избрали и която възмечтават да наложат на своите съграждани. Преди две-три десетки години един народен представител, прототип на партизански ратник, думал: - Слушал съм много пъти речи, произнесени от хора мъдри и опитни, които са ме карали да променям мнението си, заставяли са ме да мисля диаметрално противното на туй що съм мислел по-рано; но ни една от тези речи не е смогвала да промени гласуването ми в Камарата! Това напомня думите, отправени към Платона от един старовековен гръцки софист: - Няма да ме убедиш, ако и да ме убедиш! Истината е безсмъртна. И като безсмъртна - истината може да чака. Рано или късно тя се налага, и не може да не се наложи, понеже тя е закон на живота и закон на историята, и понеже всичко, което вирее и иска да вирее, в нея и чрез нея вирее. Истината се налага. Но тя се налага по два начина, или по-вярно, на два вида хора: или на хора разбрани, на хора разумни, и тогава нейното появление не причинява никакви състресения, никакви катаклизми; или на хора неразбрани, на хора неразумни, и тогава нейното появление се уподобява на опустошителен гръмотевичен удар. В България мъката, неволята, теглото са винаги били едничкият модус, по който истината е смогвала да прояви своето велемощие и своето господство. Такава е съдбата на духовно безоките народи. *** Често се слушат такива позиви към законодателите: - Дайте ни добри закони, та да зацари ред в страната и да заживeйме нормален живот! Науката счита подобни пожелания за безумни и вредоносни - не защото тя не вярва в добър закон, а защото добър закон тряба да дохожда като последица на развой, а никак не като предшествие на развой. Иначе казано, според науката променение на законите не докарва обнова на духовете, а наопаки, обнова на духовете докарва променение на законите. Едва ли има по-груба научна ерес от твърдението, че благодарение на един закон човешкото същество ще престане да бъде такова, каквото е - за да стане такова, каквото сме възмечтали да го направим. - Лесно е - казва Horace Mann - да създадем нова форма на управление чрез съзаклятие и преврат; това може да бъде работа за един-два часа; но за да всадим тая нова форма на управление в духовете - потребен е дълговековен труд. И ако опитите за насаждане на републиканска уредба претърпяват тъй често несполука - това е, защото начинателите на подобно дело забравят, че ако републиката може да бъде импровизирана - републиканският психизъм по никакъв начин не може да бъде импровизиран. Тази доктрина е съвършено правдива. Всякой път, когато историята ни говори за някакъв недълготраен обществен ред, тя ни дава да разберем, че тая недълготрайност е произлизала от липсата на хармония между духовете и държавното устройство. Мнозина законодатели думат: - Чрез закони ние ще уредим само външните отношения между хората - сиреч само външния живот на хората... А това е доста... Истинският ред е вещественият ред... Няма нужда да засягаме вътрешния живот на гражданите! С други думи, според тези законодатели вещественият ред може да замести нравствения ред. Това не е вярно. Вещественият ред - за да бъде дълготраен - тряба да почива върху нравствения ред. В културна страна законът е синтез на разумни воли и на просветени съвести. Културна страна е оная, гдето законът се подобрява чрез унапредването на хората. Обществените закони биват отсвет от законите на живота; каквото ни учи опитността за условията на щастлив развой у човешкото същество - ние го поставяме в общите си уреждания. И най-важната поука, която ни дава историята на миналото, е, че нов ред и подновен дух са работи неразделни, че те са едно и също нещо, че въобще човешките действия не могат да бъдат друго нещо освен конкретизирано духосложение. Иначе казано, истинският обществен прогрес е въпрос за превъзпитание; пътят на прогреса е път, който отива от нов човешки тип към нов тип на общество, от пресъздаване вътрешно към пресъздаване външно. Тази истина е формулирана у много историци и по следния начин: Прогресът не е друго освен поука от живота, добивана постепенно и постепенно превръщана в реформи. Тесногърди някои сектанти думат: - Идеята е всичко, човек е нищо! Това е игра с думи. Всъщност идеята няма никакво влияние върху поведението на човека, когато тя обитава само в интелекта, когато съставлява една мобилировка на паметта, една гиздилка на ума. Тя може да бъде добра идея, тя си остава суха, безплодна идея. За да упражни влияние, за да тласне към подвиг, идеята тряба да се превърне в благородно чувство, в доблестно влечение, в свещена страст - да премине от интелекта в сърцето... Fouille нарича подобна идея idée-force, идея-сила, сиреч идея, която е получила могъщата подкрепа на чувството и по тоя начин е станала дееспособна. Като говори за свободата, руснакът Соловьов изказва едно твърде вярно съждение: - Друго нещо е свобода - дума той - и друго нещо е идея за свобода. Исто така говорят всички западноевропейски историци, Барант, Тиер, Мине, Тиери, Тен, Ренан и прочее. Според тях действително свободен човек не е онзи, който управлява себе си както му скимне - а онзи, който управлява себе си както се изисква от съвестта и здравия разум. Според тях няма по-голям роб от човек самозаробен, сиреч от човек, който слугува на своите слепи страсти, и всяка обществена еманципация е безсмислена, ако не върви успоредно с еманципация от гнета на пороците. Раболепни инстинкти, рабски нрави можем да срещнем у хора, които минават за свободни, които се показват, че живуват волно, които обладават широка ученост и начетеност, които имат най-бистро понятие за благата на свободата, които даже би могли да държат лекции върху същността на свободните институции! Историята ни говори за старите византийци, че у тях низостта е била едно изкуство, пълзенето - една наука, и че при най-изтънчен художествен вкус, при най-развито чувство на хубавото, деликатното и възвишеното, при най-ясно и мощно схващане на истинното, с една реч при най-светла и плодотворна култура - те са се отличавали с най-мерзки рабски наклонности и обичаи - обладавали са това, което един техен историограф нарича слугарска душа, ратайска търса. А у нас - в съвременна България! Как силно бие в очи фактът, че освобождението, дарено от русите - не беше освобождение на душата, а беше освобождение чисто физическо! Как силно боде в очи фактът, че премахването на османския хомот не бе друго нещо освен институиране на междубългарско владичество, на натиск от българи връх българи. Колко пъти сме наблюдавали, от четиридесет и шест години насам, културни българи - икономисти, финансисти, математици, книжовници, публицисти, учители, адвокати, духовници, армейци - с˜ отбор хора, но хора лишени от всяко човешко достойнство и достолепие, от всяко самоуважение и самопочитание; хора, в лицата на които се чете това неизменно житейско правило - че само който пълзи, не пада! Тези хора считат себе си честити, че не живеят в оная мрачна епоха, когато техните бащи носили червен фес. Да, те не носят на главите си червен фес като своите бащи: но те го носят на сърцата си! - Благословена да бъде юнашката ръка, която ни освободи от османския гнет - думат те. Да, несъмнено. Но где е юнашката ръка, която ще ви освободи от вашите робски недъгавости? Публичният живот на българите почива - от четиридесет и шест години насам - на едно недоразумение, на едно идейно заплитане, на едно недомислие, което се зове политическа свобода. Политическата свобода, дума Elme Caro, е рожба на моралната свобода ( E. Caro. L’idée de Dieu et ses critiques). Същото твърдение намираме и у Е. Renan: свободен живот има само там, гдето има непокварени съвести (Ern. Renan. L’avenir de la science). Иначе казано, човек, затънал в пороци, не може да бъде свободен човек. За да може да живее човек свободно, тряба да обезпетни своята психика - да прогони от своя вътрешен живот всяко влечение към светски тържества и плътски наслади. Първият стадий на всяко опълчаване към свобода е освобождаване сам от себе си, победа над себе си, тържество над себе си, самозавладяване. Поквареният човек се опитва понякога да играе роля на свободен човек, но напразно! Той вреди на себе си, понеже порокът е сила разрушителна, понеже лошата страст отива против законите на живота. Той вреди и на хората, понеже - робувайки на зли инстинкти - той насажда и наоколо си принципи на робуване. Човек не може да даде на ближните си освен това що притежава - та поквареният не може да разнася и раздава освен поквара.