View 1 of Цимент

Цимент

Наличност1 бр.
Град на издаване
София
Година
1977
Страници
279
Език
Български
Корици
Твърди
Ширина (мм)
135
Височина (мм)
205
Дебелина (мм)
20
Преводач
от руски Виолета Москова-Еленска
Художник
Иван Кьосев
Поредици и библиотеки
Библиотека "Световна класика"
Автор
Фьодор Гладков
Издател
Народна култура
€2.50
При нас ползвате 20% отстъпка при доставка с Еконт

Описание

"Цимент" е едно от първите произведения на социалистическия реализъм и един от най-първите романи на производствена тема. Написан е в първата половина на 20-те години и е издаден през 1925 година. След направена критика и от Максим Горки, който се отзовава като цяло положително за романа, авторът преработва романа съществено.

Скоро след издаването на романа на руски език, той е преведен на немски, френски и други езици.

Авторът на романа Фьодор Гладков е един от 313-те автори, чиито книги се изгарят в Германия през 1933 година.

***

Откъс от началото на книгата.

I. Запустелият завод

Пред прага на родното огнище

Както и преди три години в тоя утринен час в началото на март слънцето ярко заливаше с лъчите си морето оттатък покривите на работническите жилища и заводските аркади, а въздухът между възвишенията и морето беше виненочервен, окъпан в огнен блясък. И синкавите комини, и железобетонните заводски корпуси, и работническите къщички в "Уютната колония", и хребетите на планинските възвишения, целите като че опасани с меден обръч, всичко се къпеше в слънце и беше стъклено прозрачно.

Нищо не се бе изменило през тия три години. Леко замъглената планина с голи ридове, сипеи, каменоломни и скали си беше, както я помнеше от дете. Отдалече по склоновете й се виждаха познатите кариери, въжените линии сред камъни и храсталаци, мостовете и подемните машини в теснините. Същият си беше и заводът долу, в ниското: цял град от куполи, кули и цилиндрични покриви; същата си беше и "Уютната колония" по склона на хълма над завода, с хилавите акациеви дръвчета и дворчета от няколко квадратни метра пред всяка къщичка.

Минеш ли през квадратния отвор в бетонния зид, който отделя територията на завода от предградието (по-рано тук имаше вратичка, а сега зее само тая дупка) - ето ти и жилището на Глеб във втората къщичка.

Ей сега ще изскочи насреща Даша, жена му, с дъщеричката Нюрка, ще извика и ще замре на гърдите му, замаяна от радост. Даша не го очаква и той не знае какво е преживяла без него през тези три години. Няма в страната път или пътека, ненаквасена от човешка кръв: дали смъртта е минала оттук само пътьом покрай работническите коптори, или огън и вихър са разпилели и родното му огнище?

В пущинака оттатък зида играеха някакви мръсни дечица, кози с издути кореми и змийски очи щипеха акациевите храсти.

А петлите слисано поклащаха срещу Глеб червените си гребени и сърдито къркаха:

- Ко-ко-кой е тоя?

И Глеб с цялото си сърце долавяше, че и планината с разрушените каменоломни, и комините, и работническото селище се тресат от дълбок подземен тътен...

От хълма се вижда как между каменните корпуси на завода надолу към морето и кейовете, като триумфални арки във вид на гигантска буква Н, се спускат бетонните подпори на въжената линия. Между тях са се опнали като струни стоманените въжета със застинали в полет вагонетки и ръждясалата желязна дантела на предпазната мрежа под тях. А там, в края на каботажа, над ажурната кула е разперил крила електрически кран.

Да, чудесно! Отново - машини и труд! Нов труд - свободен, извоюван с борба, с огън и кръв. Чудесно!

Врещят деца и кози. От кочините се носи остра амонячна воня на гнило. И навсякъде буренак, уличките осеяни с курешки.

Откъде пък тези кози, свине и петли? По-рано дирекцията забраняваше това най-строго.

Откъм "Уютната колония" по пътеката насреща му се зададоха три жени с одърпани вързопи под мишница. Отпред вървеше някаква баба с лице на вещица, а двете отзад бяха по-млади: едната - пълна, гърдеста, другата - със зачервени очи и клепачи и ниско спусната над очите забрадка.

В старата Глеб позна жената на шлосера Лошак; гърдестата беше булката на шлосера Громада, а третата не познаваше.

Той им изкозирува, радостно развълнуван.

- Здраве желая, другарки жени!

Но те го погледнаха подозрително и го отминаха. И само жената на Громада му се озъби весело:

- Хайде, хайде, върви си из пътя! Де може човек с всекиго да се здрависва...

- Ама чакайте бе, жени! Вий май не ме познахте, а?

Старата Лошаковица се спря и басово каза, сякаш не на него, а на себе си:

- Ами че туй бил Глеб! Господи! Сякаш от небето паднал...

И продължи пътя си спокойно и мрачно.

Громадовица само се засмя и нищо не каза. И едва при зида се обърна и заговори припряно:

- Бързай, Глеб Иванович, тичай! Ще падне май игра на жмичка с твойта Даша... Свариш ли я в къщи - пак ще сте младоженци.

Глеб гледаше жените и не можеше да познае в тях предишните си приветливи съседки. Животът, види се, здравата е огрухал жените от завода!

Оградата край дворчето, голямо няколко квадратни метра, си е същата. Ето го и нужника към улицата. Само дето оградата се е поразкривила - и от времето, и от зимния нордост - и сиви люспи покриват дъските като краста.

Ей сега Даша ще изскочи от къщи с радостен вик. Как ли ще го срещне тя него, дето се е изтръгнал от огъня и смъртта? Може да го смята за загинал, а може би го чака всеки ден още оттогава, когато през оная късна нощ я бе оставил сама с Нюрка в тази дупка?

Той хвърли походната си торба на земята, а шинела на оградата. Постоя, размаха ръце нагоре и встрани, за да се успокои, и изтри потта от лицето си с ръкава на гимнастьорката.

Но тъкмо понечи да тръгне нагоре по стълбата, и вратата се разтвори.

В черния й квадрат стоеше и го гледаше смаяно мургава жена с гъсти вежди, с широка червена лента на главата и селска мъжка риза. А когато погледът й срещна усмивката на Глеб, в очите й проблесна плаха радост.

Познатата потрепваща брадичка, пълничките момински бузи и нослето като морковче, и привичката да извива глава настрани и те гледа внимателно, и предишните упорито свити вежди - да, това беше тя, Даша. А всичко останало (какво именно - човек не можеше да определи веднага) беше чуждо, ново и той никога досега не го беше забелязвал у нея.

- Дашка, женичката ми!... Милата ми!

И се устреми към нея, задъхан от неудържимо вълнение.

А Даша, както беше застанала на вратата, на първото стъпало, просто застина, само объркано замаха с ръка, сякаш се бранеше от привидение. После тихо прошепна, почервеняла до корена на косата си:

- Ти ли си?... Ох, Гле-еб!... Миличък!

А в черната дълбина на очите й припламваше неосъзнат страх.

И щом Глеб я сграбчи и впи устни в нейните, тя изведнъж отмаля и се отпусна като в безсъзнание.

- Да, да... жива си ми и здрава, гълъбице моя...

А тя не можеше да се откъсне от него и някак детски несвързано бърбореше:

- Ох, Гле-еб!... Как така изведнъж... Аз хич и не знаех... Ама откъде се взе?... И тъй... неочаквано!

И се смееше, заровила глава в гърдите му. А той все я притискаше към себе си и усещаше как тупти сърцето й, как цяла е обхваната от неудържим трепет.

Те се откъсваха един от друг, опиянено се вглеждаха в лицата си, в очите си, смееха се и пак се прегръщаха стремително.

Глеб я вдигна на ръце като дете и понечи да я занесе в стаята както през първите дни от женитбата им. Но Даша се изтръгна и с лукава полуусмивка се заоправя.

- Виж го какъв е пощурял!... И аз като побъркана...

Задъхана, тя решеше косата си и отстъпваше назад към портичката. После изведнъж се сепна и уплашено извика:

- Ох, закъснях!... Трябва да бързам, Глеб, трябва да бързам!...

И вече сериозно, но все още развълнувана, заговори:

- Иди в заводския комитет да те запишат за купони. Че съм ужасно заета. Ах, Глеб... ах, другарю!... Просто не ми се вярва... съвсем друг си станал, съвсем... хем близък, хем чужд.

- Но какво е това, Дашенка?... Нищо не разбирам...

Даша беше вече при портичката и се усмихваше.

- Аз се храня в града, в стола на "Народна храна", а пък хляб получавам от партийния комитет. А ти иди в заводския комитет и се регистрирай за купони. Два дни няма да ме има - трябва да замина бързо в командировка на село... Ти си почини от пътя. Тръгвам веднага - каруцата ме чака. Хич не мога...

- Ама почакай де, Дашенка... Как така?... Още не съм влязъл в къщи и ти се измъкваш...

Той се спусна към нея и я сграбчи с все сила. А тя пак така ласкаво-настойчиво се освободи.

- Ама, Дашенка, кажи ми какво значи това...

- Аз работя в женотдела, Глеб.

- Как така в женотдела? А Нюрка?... Къде е детето?

- Нюрка е в детския дом. Хайде, върви почивай. Не мога да се бавя нито минутка... После ще приказваме... Нали разбираш: партийна дисциплина...

И се затече. Червената лента се мержеля нахално пред очите му чак до зида, мамеше го след себе си и му се присмиваше.

А после, при дупката в зида, Даша се обърна, махна му с ръка, засмя се и зъбите й блеснаха.

Глеб изтича до стоборчето и извика:

- Дашенка! А Нюрочка как е? Сигурно е порасла... Аз ще ида да я видя. В кой дом е?

- Не, не, да не си посмял! Ще отидем заедно. А сега почивай.

Глеб стоеше на стълбата, гледаше поразен как Даша се отдалечава и просто не можеше да проумее какво става.

Три години бе прекарал сред грохота на гражданската война.

През тия три години бе горял във вихъра на страшни събития... А как ли е преживяла тези години Даша?

И ето прибра се в гнездото си, което бе напуснал някога през една безлюдна нощ. Ето го завода, където миризмата на пушек и масло го бе просмукала още от малък. И гнездото празно, и Даша го посрещна не както си бе мечтал.

Той приседна на стълбата и изведнъж почувствува колко е уморен. Уморен не от четирите версти, които бе изминал от гарата дотук, а от тия три години и от тази странна среща с Даша.

Каква е тази необичайна тишина? Защо въздухът кънти и из "Уютната колония" е плъзнало кокоше пърполене?

Корпусите не са корпуси, а топящи се ледени блокове; комините се синеят като стъклени цилиндри. Върховете им не са опушени: планинските ветрове са издухали саждите, а гръмоотводът на единия от комините прекършен - дали от буря или от човешка ръка?

Тук никога не е миришело на тор, а ето че сега заедно с мириса на треви, който се носи откъм възвишенията, се разнася остра воня на обор.

Ей там в оня корпус при подножието на хълма беше шлосерният цех. Някога по това време на деня няколкометровите прозорци ослепително блестяха на слънцето с безбройните плетеници на рамките си, а сега от изпочупените стъкла лъха зловеща пустота.

И градът на височината оттатък залива, и той се променил: посивял, покрит с плесен и прах, сякаш изравнен със склона на възвишението - не град, а изоставена каменоломна...

Ето вратата към празната стая, която Даша бе оставила отворена... А там, в долината, угасналият, забравен завод...

Към стоборчето се приближи един петел, вдигна глава и погледна Глеб с едно око, зло и студено.

- Ко-ко-кой е пък тоя?.....